Бъдещето на децата ни  е  тема касаеща цялото общество и ми е  трудно да пиша за нея без да ме боли.
И за да не бъда голословна ще ви опиша една ежедневна картина, която обяснява донякъде "защо и как" .
Кметството, което упрекваме за какво ли не (често основателно), построи в междублоковото ни пространство красива детска площадка, с цветни катерушки, люлки, ред съоръжения за малките и много пейки, дървета и зеленина. Да,  до тук всичко беше красиво и радваше.... Но до тук!....
Не след дълго започнаха да чупят вратичките, след това повредиха люлките, които едва издържаха набезите на тинейджърите,  упражняващи върху тях всичките си хрумвания с ритници и блъсканици, сякаш люлките им бяха виновни за нещо. След всичките идиотщини, които им хрумваха, напускаха набързо похитените обекти. Всички живущи наблизо  виждаха вандалските истории, но никой не им правеше забележка, защото се страхуваха от набезите им.  И  с право.  След една коректна забележка на престрашил се старец ( изумен от случващото се),   на входа беше повредено устройството за автоматично затваряне на входната врата, пейката беше изпоцапана с нещо, което и до днес не може да се изчисти, изпотъпкана бе цветната градинка  пред входа и се очакваше някой да изпочупи и прозорците.
Зелените  тревни площи около детската площадка се превърнаха в тоалетна, където майки и бащи изхождаха децата си постоянно.  Малчуганите си правеха каквото им се поиска, без надзор, защото родителите събрани на групички пушеха  и  пиеха бира, коментирайки различни събития.  Някои чоплеха семки, с което замърсяваха ежедневно около пейките. Шумът беше неописуем и то във времето, когато малчуганите трябваше да са в следобеден сън. Това не беше най-лошото, защото възрастните хора си почиваха затваряйки плътно прозорци и врати. Лошото беше, че децата оставаха без надзор, а те това и чакаха, развихряйки се правеха неща, които застрашаваха здравето и живота им. Наблизо пълните контейнери за боклук (препълнени от налагащите се ремонти) ги привличаха  с всевъзможни стари, мръсни изпочупени вещи. Върху тревните площи под дърветата бяха стоварени от децата купища гуми от превозни средства, камъни, изхвърлени врати, рамки от прозорци, стари дрехи и всичко което им харесаше от боклука. След като беше събран достатъчен "боен арсенал" се започваше истинския бой  с пръти по изправените и облегнати на дърветата врати, чупене с викове, скачане върху дървени и железни предмети. Явно децата имаха нужда да изразходят събраната  и неоползотворена енергия.  През това време родителите се наслаждаваха на сладки приказки. Чупенето толкова завладяваше децата, че често се сбиваха кой да вземе по-големия прът и да удря и чупи. Те  се овъргаляха толкова добре в боклуците, че  не беше нужно майките им да ги пазят от  коронавируса.   Това което правеха беше по-опасно и от пандемията.
Тъжна и грозна картина, която родителите не забелязваха увлечени от сладките приказки.  Детската площадка заприлича на бойно поле. Изчезна зелената тревичка, градинката заприлича на боклукчийски кош, където вятърът разнасяше боклуците безпрепятствено.
И няма защо да се учудваме, че разрушителнвата енергия в душите ни е толкова голяма. Тя е там още от детството. Колко от нас си задават въпроса как възпитаваме децата ни да не рушат, да пазят направеното и съграденото. Учим ли ги, че това което е навън е също наше и трябва да го пазим?...  Вече се съмнявам. И не е за чудене, че по улиците ни шестват вандали. Страхувам се, че утре това може да са децата от нашата детска площадка.